Национален литературен конкурс МОРЕТО! 2021 – Специална награда

четвъртък, 19 декември 2024

Начало

България

Свят

Политика

Култура

Образование

Море

Темида

Тема плюс

Бургас | Страната

Киносалон | Изкуство и книги | Театър и музика

Кореспонденции | По пътя | Градски легенди

Начало » Бургас » Страната » Изкуство и книги » Море
Национален литературен конкурс "МОРЕТО!" 2021 – Специална награда – Проза

16 февруари 2022, сряда

Ракурс

Официалното обявяване и награждаване на отличените автори в категориите проза и поезия в шестото поредно издание на Националния литературен конкурс “МОРЕТО!”, организиран от сдружение “ЛУМЕН”, се проведе на 18 септември 2021 г. в новото артистично пространство на "Галера ah gallery" в Ахтопол.

Жури в състав Митко Новков (председател) и членове Христо Карастоянов и Вера Петрова разгледаха творбите на близо 150 участници и оцениха следните автори и техните произведения в категориите “Проза” и “Поезия”:

Категория „Поезия”:

I награда – Румен Денев, гр. Казанлък - парична премия от 300 лв. и плакет

II награда – Димитър Гачев, гр. Пловдив - уикенд за двама в Ахтопол и плакет

II награда – Ина Иванова, гр. Пловдив - уикенд за двама в Ахтопол и плакет

III награда – Недялка (Нели) Георгиева, гр. Асеновград - парична премия от 150 лв. и плакет

Специални награди:

Специална – Плакет – Асан Хаджипехливанов, гр. Плевен

Специална – от “Галерa ah gallery” - Петя Павлова, гр. Русе - картина на художника Тихомир Витков и грамота

Специална – от “Галерa ah gallery” - Валентина Дончева, гр. Габрово - картина на художника Тихомир Витков и грамота

Категория „ Проза”:

I награда – Ангел Иванов, гр. Габрово - парична премия от 300 лв. и плакет

II награда – Йохан Девлетян, гр. Пловдив - уикенд за двама в Ахтопол и плакет

II награда – Джеки Стоев, гр. София - уикенд за двама в Ахтопол и плакет

III награда – Милен Нанков, гр. Ловеч - парична премия от 150 лв. и плакет

Специални награди:

Специална – Плакет - Екатерина Григорова, гр. Добринище

Специална – от “Галера ah gallery” - Иван Стоилов, гр. Димитровград - картина на художникa Тихомир Витков и грамота

Специална – от “Галерa ah gallery” - Дияна Димитрова, гр. Варна - картина на художникaТихомир Витков и грамота

За визията на плакетите е използван двустранен отпечатък намонета от електронова сплав (бяло злато – естествена смес от злато и сребро) на град Кизик (Малоазийска Мизия) от края на VI – първата половина на V в. пр. Хр. Открита е в северния ахтополски залив и се съхранява в музейната експозиция "История на котвата", създадена в Ахтопол от сдружение "Черноморска Странджа". На лицето на монетата е изобразен коленичил млад мъж (сатир) с голям паламуд (турук).

Автор на плакетите е художникът Тихомир Витков.

По традиция "Ракурс" ще публикува всички наградени творби.

Разказ на Дияна Димитрова, отличен със Специална награда на Националния конкурс "МОРЕТО!" в категория Проза

ЮЛИ

Цяла нощ валя като изведро. В предверието на величествената гориста местност, откъм южния край на залива, с мокра усмивка се съживяваха от потопа все още напомнящите за пролет ситни маргаритки. Не беше валяло отдавна. Земята си искаше своето.

Когато в онази по своему неблагодарна на дъжда юнска утрин, Киро тръгна по обичайния си път през малкия разклон зад колибата му - храмът на неговото уединение, среднощната спирка на чудните мелодии на вълните и вятъра, той не подозираше, че поредният му отруден рибарски ден в лодката няма да завърши с традиционния за него улов. Беше още тъмно, както обичайно Киро спазваше традицията да не тръгва по-късно от пет и половина, за да може в шест вече да е на половината си предварително зададен маршрут, когато пасажите сафрид все още можеха да се уловят в по-плитката част на крайбрежието. Водата пазеше още топлите прегръдки на жаркото слънце от отминалия ден, но и примамваше с лека прохлада и ето, че предстоеше нова зора, готова да обгърне цялата епична красота на залива.

Киро крачеше с бодра крачка, в размисъл за днешната борба с вълните, онези вълни - шумни като децата, които той толкова обичаше да чува, когато прииждаха на тълпи нетърпеливо изпреварващи вечно заричащите им се майки, че ако не слушат това ще бъде последният им плаж. Но заканата така и не се сбъдваше. Синеморец събираше хората от всички краища на страната. С непоклатимото си спокойствие и непоправимо тайнство от години беше като магнит за свободолюбиви младежи, криещи се от света влюбени души и приятелски семейства, търсещи уюта на уединението в тишината на залива. Още през май цялата палитра от посетители, включае авангарда от нудисти, започваха да прииждат полека като предвестник на следващото лято. А то, лятото, винаги си беше едно и също, особено за Киро. Цял ден във водата в търсене на големия улов, следобед на пазарчето в Ахтопол, където бай Тошо изкупуваше почти всичко, с което морето бе дарило нашия рибар. Някога и Киро продаваше на пазара в Ахтопол. Тогава живееше при майка си и със спечеленото й помагаше да свърже двата края, купуваше храна, лекарства и оправяше сметките. Скоро след като майка му почина, Киро реши, че няма работа в града, поне през топлите месеци. Изморен от суетата и вечната глъчка на туристите през лятото, той реши да използва останалото му от баща му място тук в Синеморец и след известни перипетии с бюрократичния апарат взе разрешително и вдигна малката колиба, общо петнадесет квадратни метра площ. Толкова малко пространство, а за него истински дом. Домът на един прост рибар, който всеки ден прилагаше с носталгия майсторлъците, които помнеше от баща си по времето, когато беше малък и той го взимаше със себе си за риба.

Започваше да се развиделява. Киро приближаваше брега, където беше оставил закотвена малката си синя лодка, също наследство от баща му. Греблата й бяха завързани с телени железа в средата за лодката, така, че ако някой се опита да ги вземе, Киро да чуе и веднага да спипа злосторника. Идеята го осени след като на два пъти разбойници му ги отмъкваха. Вече беше стъпил на влажната пясъчна покривка, когато погледът му съзря нещо да се чернее на брега пред него. В началото Киро реши, че след снощната буря и течение морето е изхвърлило някакъв отдавна забравен на дъното му предмет. Приличаше му на черна опърпана тениска. С всяка стъпка, обаче, представата му се разколебаваше, докато накрая не съзря пред себе си лъскавата влажна и покрита от едната й страна с пясък кожа на делфин, всъщност беше бебе делфин. Вълните все още достигаха с перлената си пяна до безжизненото тяло на животното. Ръцете на Киро машинално отпуснаха съдържанието си и на пясъка паднаха въдиците, торбичката с обяда му и прясно приготвената стръв. Първосигнално той се наведе и провери дали улавя дишане. Макар и слабо, малкият гост на залива дишаше. Киро не знаеше много за делфините, та нали ловеше основно сафрид, миди и раци, какво разбираше той от великите китоподобни. Все пак от детските книжки в градината все още помнеше, че макар бозайници, делфините не могат без вода, че липсата й за тях е също толкова пагубна, колкото и за всички останали същества на планетата. Киро нави крачолите си до колената, влезе навътре в морето и намокри един стар окъсан пешкир, който стоеше дежурен в на метри акустиралата му лодка. След това внимателно пови телцето на малкото делфинче, като умишлено остави непокрит дихателния му отвор. Това беше достатъчно, след което Киро пое делфинчето в здравите си, натежали от гребането ръце и заедно се отправиха към хоризонта.

Киро гребеше ли, гребеше, сякаш се състезаваше с времето и не спираше да се пита как ли бе станало това, отдалечил се беше от майка си, течението го беше повлякло или просто тази неочаквана среща идваше, за да каже нещо? Докато въпросите пронизваха като стрели без мишена съзнанието му, Киро хвърляше по един бърз поглед към положения по корем делфин под краката си и се молеше само да стигне навреме и да му помогне. Неусетно се чу как изрича, "Ще се оправиш, Юли!" Нали беше края на юни, не му хрумна по-логично име, което да му даде.

След не повече от петнадесет минути рибарят и неговият приятел бяха на километър от брега. "Стига толкова", мислеше си Киро. За миг опасението, му, че може да е закъснял хвърли мрачни мрежи пред замъгления му поглед. С треперещи ръце Киро отви кърпата и доближи ухо до отвора на делфина. Все още се усещаше дишане. Грабна малкото му телце и с две ръце плавно го пусна във водата. Делфинчето тръгна надолу. Сякаш пътуваше към някаква бездна. Нямаше какво да стори, освен да стои в очакване пред изгряващото слънце, с надежда че лъчите му ще срещнат Юли! Постоя така няколко минути, когато слънцето вече беше почти изгряло и започна да нагрява напуканата му кожа. Усещаше тежката присъда на безсилието си и в миг грабна греблата и започна да се движи енергично към брега. Гребеше с премрежен поглед и просто искаше да се отдалечи час по-скоро от мястото, където пусна Юли, искаше да избяга, да изтрие последния час. Изведнъж зад него се чу плясък. Киро не вярваше на ушите си. Обърна се и видя първо един голям делфин, който плуваше на около стотина метра зад него, след това над водата заподскача втори такъв. Киро обърна лодката. В този миг видя Юли с малкото си телце да поема въздух, следвайки на метри разстояние двамата възрастни делфини! Киро не вярваши на очите си. Изправи се, замаха с ръце и изкрещя с всичка сила : "Юлиии, ти успя, момче, ти посрещна изгрева! Това е твоят изгрев, Юли, вече си със семейството си!" Докато въодушевено огласяше целия залив, Киро не можеше да си намери място от радост, клатеше с подскачащите си движения цялата лодка, така че без малко да се обърне. Накрая, в пристъп на изтощение легна на дъното й, отпусна встрани ръце и затвори очи. Тогава реши, че днес няма да лови. Тогава осъзна, че да върнеш нещо в морето е много по-скъпо, отколкото да му вземеш, че нито един улов нямаше да му донесе радостта от този момент.

Сега Киро беше част от морето, макар и малка част, чрез своя Юли, но също толкова значима, колкото морето, което изпълваше сърцето му.

***